Яна Кременска

(творчеството на Яна ще бъде представено на 21 юни 2021 г. в Брюксел)

Задушница

Татко е някъде. И ме мисли. И не престава да се тревожи.

Усещам го винаги. Усещам го с дъх и с кожата си.

От небето дотук и обратно… А аз ужасно приличам

на мъжа, който и от оня свят не престава да ме обича.

На мъжа, който ми знае невъзможните дни и нощи,

но не престава да ми прощава. И все има за какво още.

И който точно в този момент, точно сега, диша чрез мене.

И на когото съм най-истинското мъжко стихотворение.

***

На небето е моето село. Всички.

И татко, и дядо и баба.

Заваля. Снежините са трохички,

които се ронят от хляба им.

Мили мои далечни горе,

а тук никнат снежни кокичета.

И това сигурно е говорене.

Зная, че и оттам ме обичате.

Душата

Въздъхна душата. Изправи се до небето.

С ангели няколко заговори.

Един от тях ѝ даде ключето си.

После Райските двери тихичко се отвориха.

И се огледа. Не беше ни лошо, ни хубаво.

Господ й рече: Ще те прегърна.

А тя /и на оня свят си остана луда/

попита: Може ли при човеците да се върна?

Старица

Затъкава му дъжд. Тегли нишките с помнещи пръсти.

Връзва възли. Неделя е. Хвърля си сянката в мрака.

Меси обреден хляб и нощвите по навик прекръства.

После сигурно риза му шие и сигурно чака.

После гледа към пътя и сресва посоките дълго.

Не се връща стопанинът… Жъне небесната нива…

Само хлябът да стане. И после ще тръгне по мръкнало

там, където е той. Да му каже: Без теб не съм жива.